THE  BULGARIAN SECTION OF  INTERNATIONAL ASSOCIATION OF CRIME WRITERS           БЪЛГАРСКА СЕКЦИЯ    НА МЕЖДУНАРОДНАТА АСОЦИАЦИЯ НА ПИСАТЕЛИТЕ-КРИМИНАЛИСТИ ТОДОР  АНДОНОВ

                                                        БИЛЯРДНАТА ТОПКА

Капитан Митев хвърли бърз поглед към стенния часовник в кабинета си и тихо подсвирна.
-Как лети времето - обади се от другия край на стаята помощникът му Спасов, вдигайки зачервените си очи от документите, които, за кой ли път през последните четири-пет седмици, старателно препрочиташе и проследявайки погледа на началника си.
Като по знак и двамата с трескава припряност започнаха да събират разпилените по бюрата си плътно изписаните листове хартия и да ги подреждат внимателно в папки. Само след 5-6 минути трябваше да се явят на доклад пред по-голямото началство.
Докато извършваше внимателно досадната канцеларска манипулация, младият следовател наблюдаваше крадешком притеснения си началник и се опитваше да си обясни причината за това необичайно притеснение. Наистина случаят по който работеха повече от месец се запече, но едва ли този, макар и неприятен факт, караше ръцете на опитния криминалист с над десетгодишна практика в отдел “Убийства” да треперят, а погледът му неспокойно да шари наоколо. Набързо прехвърли на ум случаите по които са работили през последната година и половина, от както е в отдела и не можа да си спомни ситуация в която началникът му да е бил толкова нервен и неуверен.
Вярно е, че този четворен случай се оказа много объркан. Сериен убиец не се появява всеки ден. Но и друг път са имали заплетени случаи, а и не винаги са успявали да приключат бързо. Така че какво толкова е станало? Служба. Ситуации всякакви. Сега да вземе човек да се тревожи за няколко неразкрити убийства ли? Още повече, че жертвите бяха най-обикновени бандити. Ако убийствата не бяха извършени с абсолютно един и същ почерк - удар с тъп предмет по челото точно между веждите, вероятно от десетина-петнайсет крачки разстояние, от необикновено силен човек или с помощта на някакъв метателен уред, нещо като прашка, то всеки би си помислил, че бандитите се избиват помежду си.
- Какво ще лъжем началството? - обади се отново помощникът.
- Как така ще го лъжем? - прониза го със строг и в същото време смутен поглед капитан Митев - Лично главният секретар на МВР се е интересувал за хода на следствието.
- Много шум се вдигна по медиите, затова много питат. Като се поизтърка плочата, ще спрат да питат - заключи помощникът. - Така де - какво толкова е станало? Някой очистил обществото от някакви си утайки. Вместо да харчим парите на данъкоплатците да го търсим и да го пъхаме в затвора, по-добре да дадем обява и да го издирим.
- А после какво? - попита троснато капитан Митев.
- Как какво? Награда заслужава такъв човек. Защо да ги ловим, бандюгите де, а после в съда да ги пускат? По-добре така - прас по главата и край...
- Голям кръволок се извъди, младши. Като те слуша човек, ще си помисли, че не си следовател, а хамалин от пиацата.
- Защо да обиждаме хамалите? - не мирясваше младият човек. - И сред тях има точно толкова нехранимайковци, колкото и сред така наречения политически и бизнес елит...
- Много се отплесна, Спасов - прекъсна го строго капитан Митев. - Да тръгваме, че ще ни дърпат ушите!
Той рязко стана. Отдели от купчината папки пред себе си двете най-големи, пъхна ги с машинално движение под лявата си мишница и закрачи към вратата.

Полковник Недев барабанеше с пръсти по корицата на телефонния указател, загледан през отворения прозорец на просторния си кабинет. Как да се измъква от трудни ситуации в службата той знаеше прекрасно, така че засиленият интерес на главния секретар на МВР към работата им въобще не го тревожеше. Момчетата му са опитни и такъв доклад ще изготвят, че всеки главен секретар на МВР, дори с маниери на Рамбо като сегашния, ще остане доволен. Друго го занимаваше. Нещо по-сериозно. Трети ден от както имаше нова секретарка, а още не беше излизал с нея. Младата жена не му беше съвсем непозната - прехвърлена беше временно от архива, докато титулярката е в отпуск. Обикновено прескачаше официалностите. Тази тактика по-често му носеше успехи сред жените, отколкото обратното. Но с тази жена нещо не вървеше. Когато я видя за първи път долу в архива преди два-три месеца, веднага му направи впечатление особеният поглед с който го наблюдаваше. Мъжкото му самолюбие го отдаде на интерес към него. Всеки ден започна да си намира някаква работа в архива, за да може да я вижда и да опита да я заговори, но все не успяваше... е, не съвсем - веднъж все пак му се отдаде да размени няколко думи с нея. От близо му се видя още по-хубава. От този ден тя вече не излезе от ума му. Все му се струваше, че някъде я бе виждал и по-рано. За това, когато от отдел “Човешки ресурси” я предложиха да замества секретарката му, се зарадва много. Убеден беше, че успехът му е сигурен. Ала ето трети ден опитваше да се сближи с нея, а тя не захапваше на нищо.
- Остаряваш, момче! Младите жени нещо не те кльопат напоследък - полугласно си каза и тъжно се усмихна на констатацията си.
В същото време в приемната се чуха гласове. Миг след това в рамката на вратата безшумно се появи стройната фигура на временната му секретарка.
- Митев и Спасов са тука - произнесе тя с дълбокия си алт. - Да влизат ли?
“Я гледай ти каква била директна - помисли си полковникът, втренчен в красивото създание пред себе си. Господи, така ми харесва още повече - дръзка и предизвикателна. - ала гласно смутолеви:
- Да влизат! Къде се запиляха... - а след като двамата му подчинени влязоха се обърна към тях със звучния си баритон, майсторски овладял мераците си - Сядайте и отваряйте папките, че главният от сутринта ми вади душата... Кайо, има ли нещо ново около четирите убийства?
Полковник Недев, с фалшива деловитост, веднага се обърна към капитан Митев.
- Има някои нови моменти, но като цяло сме до никъде, господин полковник - отвърна запитаният с равен служебен глас.
- Какво ти става бе момче? Каква е тази официалност? Този Рамбо съвсем ви е взел акъла! Оставете го на мене. Доста съм ги виждал такива като него... Вие изгответе само доклада, а останалото не е ваша грижа...
Полковникът се захили с непресторена веселост.
- Главният секретар няма нищо общо - с неуверен глас отвърна капитан Митев - сигурно е от умората, господин полковник.
- Кайо, започваш да ме плашиш. Какъв е този “господин полковник”? Ти да не си ми забравил името?
- Не, не съм.
Капитанът се втренчи в разтворената папка пред себе си. Чертите на лицето му бяха изопнати, сякаш вземаше някакво решение. След миг въздъхна леко и продължи:
- Господин полковник, освободете ме от този случай. Имам сериозни лични причини...
Полковникът, сепнат от неочакваното искане на капитана, не бързаше да отговори. Стана бавно от удобното си кресло. Закрачи намръщен из кабинета. След минута седна отново на мястото си и заговори, като разтягаше думите - така правеше всякога когато е на тясно и не знае какво да каже:
Познавам те добре, Кайо. За да искаш такова нещо, убеден съм, че имаш много сериозни причини - Полковникът впи отработено остър поглед в придобилото обичайния си израз лице на капитан Митев, но след кратката пауза продължи по-спокойно. - Разбирам те, но кой ще поеме този четворен случай? Всичките ми хора са претоварени. Пък и право да си кажем не виждам кой може да се справи с него освен теб. Случаят е наистина много особен и много тежък. Четирима убити за една седмица - прекалено много за нашия малък град.
- Прав сте, господин полковник. Случаят наистина е тежък, но сме имали и други подобни и колегите са се справяли блестящо... Ето например колегата Спасов може изцяло да го поеме, ако го разтоварим от другите му задачи. Разбира се аз ще ги поема. Той е млад и много добре подготвен... Пък и тъкмо сгоден случай да напредне по-бързо в кариерата...
Изричайки последните думи, в гласа на капитана се появиха нотки на молба, нещо което не се беше случвало никога до сега. Това не убягна от двамата му колеги. И началникът му и помощникът го загледаха още по-изненадани. Като изчака няколко секунди, капитан Митев продължи:
- Струва ми се не разбирате, че нещата са много, твърде много по-сериозни отколкото изглеждат, господин полковник... Ако е така, разрешете да Ви обясня насаме.
Полковник Недев направи знак на младия следовател да излезе. После проследи излизащия с поглед. Като изчака да се затвори вратата след него, почти скочи от мястото си и избухна:
- Какви са тези детинщини бе, Митев? Ти мене за мезе ли ме вземаш? Сега, когато медиите са настръхнали срещу нас, а от горе ни притискат по-скоро да приключим със следствието, ти да ми правиш такива номера... Разбирам да си някой аджамия, а то най-опитният ми криминалист. Наистина дълго ще трябва да ми обясняваш... Слушам те!
Полковник Недев седна отново на мястото си. Брадичката му, покрита с капчици слюнка, ритмично потреперваше. Той взе цигара от кутията пред него и затърси запалката си. Капитан Митев бръкна машинално в джоба си и му подхвърли кибрит без да го погледне. Изпускайки кълбо дим полковникът заговори вече по-спокойно:
- Извинявай, Кайо! Ама много ми дойде изведнъж. Да пием по едно кафе, а? - и без да дочака отговор натисна бутона на звънеца.
На вратата се появи секретарката с поднос и две димящи чаши. Мълчаливо поднесе кафето на временния си шеф, оставайки равнодушна към примамващо впилия се в нея жаден поглед. Ала като слагаше втората чаша пред капитан Митев лицето й се промени отведнъж и тихо му прошепна:
- Кафето ти е без захар, Ник...
Тези няколко думи се забиха в съзнанието му като мълния. Електрическото й жило премина с хилядите си волтове през напрегнатото му тяло и експлодира в стомаха му. Той вдигна рязко пламналите си очи към младата жена, но тя вече се беше обърнала към вратата. Все пак успя за един кратък миг да зърне очите й. Но това което видя в тях през този миг го вкамени...
Всичко което от няколко дни се въртеше в главата му като една невероятна и почти фантастична хипотеза, в този един-единствен миг се превърна в твърдо убеждение - Само един човек някога го бе наричал “Ник”. А и този глас...
- Боже мой! - промълви объркалият се капитан.
- Готина е, нали? Парче и половина... И на мене ми е взела акъла... - очите на полковника светнаха лакомо. - А виж за какви простотии взаимно си късаме нервите... Пък сладостите на живота изтичат ли изтичат между пръстите ни с всеки миг...
Но тези философски разсъждения на полковника не достигнаха до съзнанието на капитан Митев. Зад восъчно бледото му чело се заблъскаха рояци мисли. Никога не е бил от плашливите и нерешителните. Винаги, във всяка ситуация бе намирал най-вярното решение. Но сега... Изведнъж му стана ясно, че от това какво ще каже или ще премълчи, ще направи или няма да направи в следващите минути, зависеше кариерата му, а може би и животът му...
Двамата мъже отпиваха от кафето си мълчаливо, всеки насаме с мислите си...
По някое време капитан Митев се обърна към началника си и заговори с равен и овладян глас. Само разширените му зеници и издутите пулсиращи вени на слепоочията му издаваха огромно вълнение.
- Преди дванайсет години се случи нещо, което разсипа семейството на много скъп за мен човек... Съседът ни, Жеко, беше голям образ. Винаги весел, винаги усмихнат. Колкото и да ти е криво, срещнеш ли го, настроението ти веднага се оправя. Иначе си беше съвсем обикновен. работяга...
Веднъж тръгнал рано-рано на път - той беше шофьор на tir в частна фирма. Някъде из Ришкия проход го спират полицаи. Проверили документите му, направили му и проба за алкохол. Апаратът отразил и полицаите започнали да му съставят акт. А Жеко беше пълен въздържател и естествено оспорил показанията на апарата. Полицаите се запънали, запънал се и Жеко. Започнал спор, при който Жеко, като размахвал възбудено ръце, неволно ударил единия полицай по лицето. А те сякаш това и чакали. Нахвърлили се отгоре му. Веднага го откарали закопчан в управлението. Обвинили го в оказване съпротива при проверка и нанесена средна телесна повреда на полицай. Осъдиха го по късата процедура... От тука започва всичко...
Като арестуват Жеко, камионът и стоката остават на пътя и както може да се очаква - изчезват още същата сутрин. Няколко дни по-късно камионът се намира. Естествено стоката липсва.
Когато Жеко излиза от затвора, бившият му работодател започва да го притиска да плати стоката. Тогава той си продаде колата и апартамента, взе и пари на заем, но събраните пари стигат само за част от дълга му. Премести се да живее на село при баща си. Двамата започнаха да гледат животни. Голям труд хвърлиха, но за късо време направиха хубава ферма. И тъкмо да продадат първите животни - маскирани мутри им вдигнаха всичко.
Скоро се разбра кои са я свършили тази работа. Колегите хванаха дори и поръчителя - оказа се бодигардът на бившия му работодател, но до съд не се стигна - някой от най-важните веществени доказателства просто изчезнаха, а свидетелите изведнъж се отказаха от показанията си...
Сред оперативните се заговори, че тая отрепка имал силен покровител при нас, в полицията. Дали е така или не, не зная, но колегите, които работиха по случая, бяха много притеснени и претупаха работата... колкото да се отърват...
Обаче в хода на следствието се разкри и нещо друго, според мен доста интересно, ала то остана някак в страни и потъна в материалите по грабежа... Разкритието разбира се ме заинтригува, защото беше свързано с Жековото арестуване, но понеже случаят не беше в моя отдел, а и бяхме претрупани от работа - нещата останаха така... трябваше да се намеся... може би нямаше да...
Капитан Митев замлъкна. Последните думи произнесе по скоро на себе си с тих, едва доловим глас. Погледът му се зарея през отворения прозорец. Мислите му отлетяха някъде далеко, сякаш искаха да се върне времето и всичко случило се по късно... да не се е случило.
- Какво е това интересно нещо...
- Полицаите, които тогава арестуваха Жеко, в същност са разигравали сценарий - поясни капитан Митев, след като събра отново мислите си. - Нарочно спирали определени камиони, предизвиквали разправия с шофьора и го прибирали. После стоката изчезвала. Започвали да тормозят шофьора да я плати...
- Не разбирам каква е връзката с четирите убийства - нервно го прекъсна полковник Недев - Митев, струва ми се, че я подкара доста отдалече... Я давай по-накъсо!
Гласът му беше станал басов и гъргорещ, сякаш някой го душеше.
- Ще разберете, господин полковник, разрешете да продължа...
След това Жеко изчезна. Няколко години се скитал навън. Какво е правил в чужбина, малко се разбра. Ала, когато отново се появи в града, беше вече друг човек - от веселяка нямаше и помен... Покрай завръщането му тръгнаха разни слухове из квартала. Приказваха се всякакви глупости. Изкараха го дори, че се е забъркал в някакво убийство...
За всеки случай проверихме около него това-онова, но нищо не излезе...
- Нямам спомен за този случай... Наистина нямам!
- Вие бяхте в отпуск или нещо такова... но Ви нямаше тогава в града. За това може би не си спомняте случая, господин полковник...
И така, веселият и жизнен Жеко, вече побелял, приличаше на грохнал старец... Скоро след това полудя.
Капитан Митев млъкна. Отпи от изстиналото си кафе и погледна косо началника си. Той се беше свил в мекото кресло и слушаше съсредоточено. Макар, че беше надянал израз на служебна досада, все пак лекото потрепване на долната му устна издаваше вътрешното му напрежение.
- По време на изчезването на Жеко се случи още едно нещастие със семейството му - беше изнасилена дъщеря му - При последните думи гласът на капитан Митев силно затрепери.
Той си пое дълбоко въздух, задържа го за миг в свитите си от напрежение гърди и продължи разказа си:
- Тогава, около това жестоко изнасилване, се вдигна Много шум в пресата. Момичето беше намерено в контейнер за боклук - съвсем голо, с множество наранявания и... полуживо. Момчетата от отдела бързо пипаха. Само че тъкмо щяха да арестуват двама от извършителите и... Пак същото - нечия дълга ръка се погрижи да потули всичко около случая. Отново покровител... В един момент дори се заговори, че в изнасилването е участвал и самия той... Да, да! Гадна работа...
Както и да е, колегите претупаха разследването и на това посегателство върху семейството на нещастния Жеко...
- Все пак още не разбирам, каква е връзката на това за което ми говориш с четирите убийства?
- Още малко търпение, господин полковник.
Момичето беше на седемнайсет години. Не стига, че са я насилвали петима здравеняци цяла нощ, докато си пият марковото уиски и си играят билярд, ами да вземат да й напъхат във влагалището билярдна топка, хей така - за майтап...
- Ужас! Какво говориш бе Митев, нима е възможно такова нещо?
- Направили са го, господин полковник... Какво е изживяла тази нещастна девойка, само тя си знае.
След като и това отвратително престъпление се потули, майка й не издържа и се самоуби. Момичето и то се опита да посегне на живота си, ала лекарите го спасиха...
Като навърши пълнолетие, отиде да работи в Испания. Но на мене ми се струва, че тя просто избяга от срама... След няколко години се върна, само че като труп... и то обгорял до неузнаваемост.
- Какво се е случило с нея? - обади се отново полковникът.
- Като поработила известно време в Испания, започнала да обикаля из Европа. След дълго скитане Румяна, така се казва момичето, попада в Холандия. Там си намира работа като камериерка. В хотела, където работи, избухва пожар. Загиват много хора. Между тях е и Румяна. Поне така си мислехме до преди десетина дни...
Във връзка с друг случай, наскоро разпитвах момиче завърнало се от там. Оказа се, че познава Румяна. В същност тя не била загинала, а само лицето и ръцете й силно обгорели. След пожара Румяна се представила вместо друга българка, също камериерка в хотела, понеже другата имала легални документи. Благодарение на чуждата самоличност получила значителна сума пари от застраховката и добро лечение, включващо и пластични операции на лицето. Ръцете й също заздравели без видими белези.
За да проверим до колко е истинска тази история, поискахме есхумация на тялото. Направихме и ДНК тест. Резултатите пристигнаха тази сутрин и те категорично доказват, че останките, погребани преди време не са на Румяна...
Това което чухте до тук са безспорни факти. А сега ще направя и връзката им с четирите убийства.
Капитан Митев отново си пое дълбоко въздух, изпусна го бавно и продължи с решителен тон:
- Четиримата убити са насилниците на Румяна. Двамата полицаи арестували Жеко, след две-три години напуснаха полицията и преминаха в сенчестия бизнес, прикрити като охранители. За късо време направиха доста золуми. Тогава дори се заговори, че са замесени и в показни убийства. Ала, както вече казах, все ни се изплъзваха. Покровителят им не ги изостави никога. Другите двама са бизнесмена, бившият работодател на Жеко, и бодигардът му. Тяхната роля в описаните събития беше по-незначителна, но не по-малко зловеща. Този така наречен “бизнесмен” не беше нищо друго освен най-обикновен бушон - използвали са негови фирми за изпиране на парите. А бодигардът му всъщност е пазел дяловете на бившите полицаи и покровителя им...
Ако включим в компанията и така наречения “покровител”, то пасиансът веднага излиза...
Както може да се очаква, мозъкът и ръководител на групата бил Покровителят. Основната им дейност е била рекет, отвличания и понякога мокри поръчки. Схемата на набелязване на жертвата, изпълнението на работата и заличаване на следите е била перфектна. За десетина години дейност не е имало нито една засечка...
Ако приемем, че убийствата са дело на отмъщение, то логично е да очакваме всеки момент и петото - това на Покровителя...
- Но в края на краищата, кой е убиеца... и с какво убива жертвите си? - изкрещя полковникът впил обезумели от ужас очи в подчинения си.
Капитан Митев тъкмо се канеше да продължи, когато вратата рязко се отвори. Чу се остро свистене, камшично изплющяване, звук от счупени кости, заглушен от смразяващ предсмъртен вик и... една билярдна топка заподскача по зеленото сукно на дългата заседателна маса в кабинета на полицейския началник.